България под османско робство (1396-1878г.)
По време на османското владичество българите са подложени на религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация, аристокрацията е елиминирана, българската култура е унищожена, а образованите духовници бягат в други християнски страни.
15 век е белязан от действията на Константин II Асен, Въстанието на Константин и Фружин, походите на Владислав III Варненчик и Янош Хуняди – това са първите опити да се освободи България от властта на османците. През 1454 година е заловен и първият хайдутин – Радич, действал в Софийско. Между 16 и 17 в. избухват няколко простонародни въстания срещу завоевателя – Търновско (1598), Чипровско (1688) и Карпошово въстание (1689). Всички тези опити за възстановяване на българската държава остават безплодни.
През 18 век започва период на икономическо и културно развитие – това е българското Възраждане, чието начало е дадено от Паисий Хилендарски с написването на "История славянобългарска" през 1762 година. Започват да се водят борби за независимост на три нива – просветно, религиозно и политическо.
Васил Левски – един от основните идеолози и организатори на българското освободително движение.
Макар и първите училища в България – килийните, да се появяват още през 15 век, техният брой рязко се увеличава през 18-ти и 19-ти век. Паралелно с тях се появяват и взаимните училища и читалищата, където за разлика от килийното училище се преподава на говорим български език. През 1824 година Петър Берон издава "Рибен буквар", който е първият български учебник с енциклопедичен характер. В религиозен план, на 3 април 1860 (Великден) Иларион Макариополски обявява отделянето на Българската църква от вселенската патриаршия, и на 27 февруари/11 март 1870 султанът издава ферман за учредяването на самостоятелна Българска екзархия, чийто първи екзарх – Антим I, бива избран през 1872 година.
По време на Кримската война са създадени Тайното общество и Добродетелната дружина, които целят освобождаване на България с помощта на руските войски. Неуспехът на Русия във войната обаче обрича тези усилия на провал, а в дипломатически план българският въпрос изобщо не се третира. Войната обаче дава допълнителен тласък на усилията за освобождение, и между 1860 и 78 възниква организирано национално освободително движение – Г. С. Раковски основава Таен централен български комитет; Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски учредяват Български революционен централен комитет. Избухват Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания, последното организирано и водено от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Захари Стоянов, Обретенови и др. На 12 април 1877 избухва Руско-турската освободителна война, като бойните действия продължават до 19 януари 1878. На 3 март 1878 със Санстефанския мирен договор е възстановена българската държава.